Българският ми държи костите. Английският ми отваря вратата. Не превеждам — пренасям.
Има думи, които в български са по-тежки, отколкото заслужават в английски. „Копнеж“ не е longing. Longing е по-сухо. Копнежът има влага. Когато пиша песен за сцена извън София, първо я чувам тук, после я карам да пътува без да губи солта.
Двуезичието не е маркетинг. То е начин да не предавам едната половина от стаята. Париж ми даде произношението на собственото име в друг ключ. София ми даде публиката, която разбира тишината между куплетите.
Затова в този сайт всяко стихотворение има втора кожа. Не за да бъде „достъпно“. За да може, ако едната версия излъже, другата да я хване за ръкава.
